Ниско летиш | Flying Low

by Пламен Сивов, Калин Сивов

supported by
/
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.

about

Това пътуване започва в жълтия здрач на един есенен двор - там, откъдето започват толкова много пътувания. Птицата лети ниско, право към окото на вечната буря, за да търси името си. В синьо-зеленото й око се отразяват водорасли и затънали в пясъка салове.

Идват пейзажи с женски лица, превзети отвътре от растящи дървета; птицата вече е просто врабче, което пие слънце от локвите; жените говорят дълго, думите ромолят с дъжда, но устните им съхнат, остава само влагата в очите - и така до четири и половина сутринта. После дните превалят и ни връщат в кротките дворове на вечерта…

…А корабите ни сънуват щастие на дъното на едно море, което ни изпраща отново в ниското, в коренищата на чумавото село, за да посрещнем своето отдавна изгубено слънце и да приседнем до един малък човек на пазара.

Накрая се спираме до стария кладенец и оставаме там - при сухото му гърло с далечния тътен на една битка - вечна и вездесъща като самия живот.

За поръчки на CD: goo.gl/M22UYu

credits

released July 24, 2014

Пламен Сивов: текстове, музика, акустични китари, вокали
Калин Сивов: аранжименти, клавишни, ел. китари, бас, барабани, MIDI-програмиране, смесване, мастериране
Илиана Александрова: текстове (След рая, Дъно)

Майк Блек: дикторски глас (The Raven by E. A. Poe)
Зорница Попова: дикторски глас (Митарствата на блажена Теодора, апокриф)
Гергана Попиванова: фотография на корицата

tags

license

all rights reserved
Track Name: Пролог | Prologue
Съхнат вените на всеки лист
и посърналото лято чака сетния си час.
Вечерите му трептят от видения за смърт.
Есента със тънки пръсти къдрите ще му разроши,
жълтият тютюнев здрач във дворовете ще легне
и ще пие женски смях - до забрава, до полуда…

Тайната на всяко време скрита е в онази влага
от потта на буйно зърно, клъвнато от мъдра птица;
то се мята в мъдростта й, то неистово бълнува -
носи спомена неясен за едно зелено “утре”.

Слънце - воденичен камък -
стрива думите на писък
и на пясък - планината.
Track Name: Ниско летиш | Flying Low
Ниско летиш. Уморен си от старата болка
и се питаш дали неразумният вятър
е приготвил за утре порой или суша.

Далече отиваш, а от близо се връщаш,
всяка вечер с утехата синя,
че зората си утре напук ще посрещнеш -
некрасив, още жив и съмнително мъдър.

Забрави ли жаравата с мълчаливия пламък,
как гореше на триста клади
във огъня сладък на първата смърт?

В ръцете притихва плачът на света недовършен
и потъват в окото на бурята вечна
две капки вода и твоето име.

Ниско летиш и крилете ти вятър пречупва.
На дъжда под суровата стряха
ще останеш,
уви, ще останеш.
Track Name: Салът | The Raft
Салът опря до брега,
но как ще затъне в безпаметен пясък!
Как ще разплиска солените пръски
на тъгата неясна…

И от дългия път да починат
ще полегнат на пясъка дънери,
ще разсъхват презморските спомени,
водорасли ще въздишат по дъното.

И над тази зелена носталгия
ще увисне горчивата пара.
За лекуване време ще бъде,
за прощаване час ще удари!

От окото си, синьо-зеленото,
песъчинката ще отплискам,
вик назаем ще грабна от чайките
и ще хукна към кея – да дишам.

Време е.

Салът опря до брега.
Няма начин – за наше добро е.
Но се стичат сълзи от очите на рибите
и неистово плачат прибои.

Салът опря до брега,
капки мокрят просторите
и зелени илюзии рукват
в тъмните зеници на прозореца.

Бягай, ангелче! Няма надежда
тук да блесне косата ти златна.
Само жълти капчуци се стичат
и попиват без следа във земята.

От окото си, синьо-зеленото,
песъчинката ще отплискам,
вик назаем ще грабна от чайките
и ще хукна към кея – да дишам.

Време е.
Track Name: Следи от стъпки | Footsteps
Едно дърво във мен расте.
Превзема ме отвътре.
Но страх от ветрове попътни
и двама ни внезапно бе обзел.

И бързо губим цвят и очертания,
и в две различни пропасти сме вече -
над мен небето в синьо се облече
и аз забравих старите терзания -

за тази наша пролет непостигната,
за топлите гнезда, за клоните любящи,
на птиците за бързата изящност
и за земята, дето ги убива.

Ти… Ти все така се къпеш
във млякото на уличните лампи.
Обичам тази гледка странна,
но да танцувам с теб е твърде късно.

Ето - закъсняла жътва,
разделен час…
В задушен въздух всеки бяс заглъхва,
солта белее като кости между нас.

…Отново губим цвят и очертания
и в две различни пропасти сме вече,
но ти не казвай: “Няма го, замина!”
Но ти не казвай: “Няма го, далече е!”

Едно дърво във мен расте.
Превзема ме... И утре
благословена светлина ще рукне,
над нивите ще блесне ден.

Всяка сутрин за теб ще осъмвам,
ще ме стига сънят сред тревата,
ще нехая дали пътя съм сбъркал.
Потърси ме с очи чак когато

от полето, от нас ненагазено,
отлети и последният щъркел,
щом врабчето изпие от локвата
и последната глътчица слънце.
Track Name: Тя говореше | She was Talking
Тя говореше дълго - за неща от живота,
за любови, раздели, за сезони и филми.
Натъжи се, когато й казах: оставам.
Но все пак се усмихна и преглътна сълзите.

Кой ли чакал е друго? Бяхме вече пораснали,
скрили в пазвите своите истински драми.
Тя говореше дълго - и звънтяха минутите ясно -
до безкрай, до тъга и до ранно здрачаване.

После паднахме - както се пада във рая.
Тя подаде ми ябълка, аз уморен я захапах
и зачакахме прошката - всеки по своя си начин -
коленичи мъжът, а до него приседна жената.

Казах: още съм тук, погледни ме през топлия хребет
на познатото рамо и подай ми душата.
Вече чувам приспивната песен на времето
и ме вика в пръстта мълчаливото “да” на тревата.

Ври солена година под капака на нашето слънце,
дремят тихи градчета под купола златен
и прегарят коси, колене и мълчания звънки,
и утихват ръце, побелели от чакане.

Но изтръгва се вик някой ден от гърдите ни болни,
от гърди на пушачи на билки и лишеи.
И след всичко, което за тебе не бях,
и след всичко, което запомних,
пак ще кажа: оставам.
Пак ще кажа: обичам те.
Track Name: След рая | After Paradise
Как вали, как целува със хладен език
този дъжд мойта сушава памет...
И забива в сърцето ми мокър камшик -
като нож в незараснала рана.

Пак расте през гърдите ми старо стебло
и ме хвърля в уплашена треска
безпощадният разказ за невинно дърво,
залюляно от змиина песен.

На финала стоим с полудели уста -
да преглътнем разкъсана вечност.
Като пясъчна буря в нас се вдига пръстта
и грехът ми за теб е наречен.

А дъждът все вали и водата пълзи
към дълбоката пропаст в душите,
дето паднаха много мечти и вини
и сега подивели се скитат.
Track Name: Раздяла | Parting
Устните й сухи са
и само
на влагата в очите се надявам.

Там трепти светът, проклина -
напразно.
Празнувам новия си ритъм,
събудил нейното нехайство,
което й говори и не спира…

Капките в градината просветват,
след дъжда звездите се усмихват.
В мократа земя - зелени пръсти -
впиват корени тревите.

Устните й сухи са.
Навярно
дълго ще целува насън,
а жадните ми нощи
безмилостно
за родилната й пот ще ме разпитват.

Всеки шум се дави помежду ни
във нощта, на ангел при нозете.
И сестрите си душата разпознава -
дъхавата кал, тревата и небето.
Track Name: 4.30 сутринта | 4.30 in the Morning
Във четири и половина сутринта
тя се събужда сгушена до мене,
а после става тихо, докосва ме с ръка,
прозореца отваря и ме гледа.

Във четири и половина сутринта
тя взира се във изгрева далечен,
ала не знае, че това е просто смърт,
усмихната под маската на вечност.

Тя плува сред морето от лица
и търси верен брод, за да не падне.
Добре дошли във нейната страна
и на живота в късното й пладне.

Във кой ли детски сън съм я сънувал
и тайното й име съм шептял?
Гадаел съм неистово чертите
на лицето нежно под воала бял.

Ще бъде ден и веселото пладне
над къщата й пак ще затрепти.
Тя все така усмихва се през пръсти
и вярата й като ледник се топи.

Във четири и половина сутринта
копнежът надвил е неясната мисъл,
но някой ще дойде безспорно, нали -
в утробата семе да плисне, в душата й смисъл.

Не потрепва ли пламък в очите сега
и потта на света ли във нея избива?
Само слънцето кръгло ще узнае това,
от което се смее. От което умира.

И е толкова рано… И чуваме как
отдалеч уморено се прозяват поетите,
но със нея, със нея говорят сега
сетивата на тази планета.

А утринният дъжд измива
до бяло сънищата на града
и всеки паднал ангел ще се вдигне
във четири и половина сутринта.
Track Name: Вечерно | Nocturne
Тя идва винаги сама
във дни безоблачни и леки,
налива в каната вода,
чертае името си по небето.

Изпира старите вини
и дълго глади мъжки ризи.
Вещаят тихо време новините,
щом тихи времена със нея слизат.

Ще бъде винаги така:
прокапва вечер в кротките дворове.
Онази само нейна тишина
очаква да я заговориш.

Намират я последните лъчи
и сенките на здрача я целуват.
Следа от острие, пейзаж с молив -
една жена живота ти рисува.

Направиха ти знак да замълчиш,
че явно твърде дълго си говорил.
Ще плаче тя през твоите очи,
ще диша тя през твоите дробове.

Изгуби се във нейната следа
и мъдро не опази тази тайна.
Изгуби се, но истина ти казвам:
ще бъде винаги така.
Track Name: Дъно | Seabed
Едно море не стига, ако някога
реша да се престоря на мълчание
и да изпия своите вълнения
до дъното на всяко отчаяние.

Едно море не стига, ако някога
реша да се престоря на желание
и да ме носят мъртвите течения
до онзи бряг оттатък, обещания.

Едно море не стига, ако някога
реша да се престоря на признание,
преплувало солените въздишки
и пяната на всички колебания.

Едно море не стига даже в нощите,
когато, уморени и угаснали,
в очите ми засядат всички кораби,
заспиват тихо. И сънуват щастие.
Track Name: Гарвани | Ravens
Гарваните кацат по каруцата,
някога червена, а сега – разпрегната,
спряла колело
в хълбока на късния декември -
бедната, довлякла се най-после,
дорисувала
своята окаляна картина…

Гарваните тук са наши,
плът от вечната ни плът,
Nevermore за тях е непознато
и ненужно, но усещам, че измамна
е походката им, черните костюми,
строгата осанка; подозирам,
че във тъмното съвсем различни са крилете им,
очите. И че тези клюнове разкъсват не по-зле.
И не по-милостиво…

(Не довършвам. Наречете го немара
или мъдрост, или безпокойство,
но го наречете, непременно!)

Пише се последната глава на книгата.
Ей така, сама се пише – неуверено,
но сурово, без илюзии.
И в мъгла оттегля се пейзажът,
уморен,
от умората си уморен
и от зима, твърде много зима.

После идва тихото
и гласът на гарвана, осъмнал пак,
все така – в проклятието на декември:

Тук ли съм?

Амин.
Амин.
Амин.
Track Name: Чумаво | Plague
Във студения мраморен разум на зимата
пускам кървави жилки от лято,
а във бъчви от дъб под чардаците
шепне вино от сълзи проляти.

Топли сънища дишат над преспите
и окичват с висулки черковното гробище.
Опустяло е селото - като след погребение -
и магаре в студения припек се пощи.

Под снега, мълчалив като ялова булка,
за нещата неведоми шепнат си мъртвите.
Свойте простички спомени нижат по коренищата
и от скука гадаят на птиците стъпките.

Виждам чумата с бялата нощница
как се мъкне и хлопа от порта на порта.
Под камбаната старият поп я следи изпод вежди
и извива молитва ли, вопъл ли...

Падам ничком в нозете на утрото -
като смъртник във нови цървули обуто -
и ридая с росата в туй чумаво село, където
оправдани са грешните и наказани бедните духом.
Track Name: Слънце мое | Sun of Mine
Защо изгряваш, слънце мое?
Кой ли те чака на тази стара земя?
Но в тихата зора ще заговори
едно сърце, мълчало досега.

Аз чаках дълго, слънце мое,
нощта бе тъмна, спрях да вярвам в теб.
Видях и суша, и порои,
от студ изгарях и замръзвах в пек.

Къде ме водиш, слънце мое?
Сърце от злато, поглед благ.
Прати ми буря да ме събуди,
щом нищо друго не успя.

Народът ми е тромав и небръснат,
ръцете му са груби сечива,
но в съня му кървят Христовите рани,
в окото свети Богородична сълза.

Докога ли ще газим вечната киша -
български участи, въже от тъга.
Тук децата не плачат, че душите ги няма -
да заплачеш дори ти е нужна душа.

Не си отивай, слънце мое,
не ме оставяй сам с това небе,
не изливай жарава над народ невменяем,
погледни го отблизо – не народ, а дете.

Не си отивай, слънце мое,
вземи ме в твойта топла ръка.
Дай ми нощите дълги с най-цветните сънища,
дай ми дни – да се смея с най-чистия смях.

Къде ме водиш, слънце мое?
Track Name: Иван Петров | Ivan Petrov
Иван Петров продава зарзават -
на завет – зиме, лятоска – на сянка.
Към два е празен малкият площад,
отдайте чест на неговата дрямка.

И още есен е, ала прехвърча сняг.
Остава само вятър да засвири.
Добре вървят пиперът и лукът,
за зимнина – какво да му придиряш…

Прииждат старците като мухи,
помъкнали млека и пресни вестници.
Присядат. И говорят за съдби,
за пенсии и болести, естествено.

Иван Петров ги слуша и върви
по хребета на младостта си боса,
към спомена за някаква любов
през лятото на шестдесет и осма.

Усмихнато допушва своя фас,
въздъхва бавно, в есента заслушан.
“Животът”, мисли си Иван Петров,
“убива по-добре от всяко пушене”.

Примъква в къщи някакво въже,
ракия с мед в джезвето си припича,
а после пие, докато заспи,
защото той е българче - обича.

И няма ропот, само призори
понякога в просъница усеща,
че малкият живот се търколи,
а трябваше да има още нещо…

А трябваше да бъде по-така…
По-истинско и някак си по-чудно.
В снега една забравена пчела
без злоба златни кошери сънува.

Иван Петров се буди от студа.
Треперят некролози по дуварите.
Купете си от него зарзават,
че утре може да не го заварите.
Track Name: Спомен за битка | Recalling the Battle
Там, където бушуваше битката с алени пламъци,
вечер дрезгаво вие към дюните старият кладенец -
в гърлото кост е заседнала – жълта и тежка -
и припомня си нямото дъно гласовете човешки.

Мъдро диша смъртта притаена и слуша напрегнато
как пулсира живот в разширените вени на времето.
Падат крепост след крепост, край дръвника мълчат оцелелите.
От срама ще поникне позор, от позора – победа.

В триумфални венци ще се спъват коне, ще затъва пехотата,
а земята ще дъвче потта на тръбите и сълзите на робите.
Уморен ще застане водачът на мястото почетно,
ще беседва умът му с върхове горделиви и отчаяни пропасти…

***

Там, където сухият кладенец помни на живите пръстите,
всяка вечер безмилостно спускат се хладни отсъствия.
Там, където славната армия мина със тропот и блясък,
само каменни лъвове плачат със сълзи от пясък.